Изложба

"Форми на съпротива 1944 - 1985"

(1 март - 26 май 2016 г. )

Целта на това изследване е да скицира картината на репресиите и съпротивата на художниците в периода 1944-1985 г. Част от тях се включват ентусиазирано в промените след 9 септември, други са арестувани. Постепенно почти на всички става ясно, че пътят за оцеляване е само един - подражание на съветския изобразителен метод наречен социалистически реализъм. Указанията как трябва да се следва той се формулират от новопоявили се негови войнстващи адепти, които старателно превеждат съветските идеологически заклинания. Художниците, които се опитват да демонстрират своята творческа индивидуалност са безмилостно заклеймени като поклонници на загниващото западно изкуство.

През 1950 година се случва събитие, травмиращо художниците с комунистически убеждения, които се опитват да съхранят останки от собствен пластичен почерк, известно като „случая Жендов”. В доклад от Тодор Живков 31 души са посочени  като съмишленици на Жендов. От тук нататък на всички мислещи хора им става безпощадно ясно, че трябва да изградят преграда между мисъл и изговаряне. За да разберем какво наистина са мислили, трябва да четем доносите в досиетата им в Държавна сигурност. Едновременно с атаката срещу Александър Жендов и жендовистите от Художествената академия са уволнени непокорните професори Иван Ненов и Кирил Цонев. На художниците е указано, че всяко творчество извън сладникавия патетичен натурализъм ще се тълкува като диверсия срещу народа, от чието име управлява единствената партия. Въведена е тематична йерархия, на върха на която са портретите на вождовете, следват трудовите и борчески композиции, пейзажа е допуснат, само ако възхвалява социалистическото строителство.

Най-талантливите художници, които вътрешно се съпротивляват срещу деформиране на творчеството си почти престават да рисуват, а това е едно от най-зловещите, скрити престъпления на Системата. Царуват Вълко Червенков, ръкопляскащите и Страха.

След 1956 година постепенно са реабилитирани ляво ориентираните  художници, но отклоненията от нормите, преформулирани от идеолозите в съветската метрополия и сляпо следвани от родните, продължават да се санкционират. Появата на творбите Бунт на Любомир Далчев, Нощна разходка на Иван Ненов, На брега на Иван Кирков, Арлекин на Галин Малакчиев, Дух и материя на Александър Дяков поражда ожесточени дискусии. Новото поколение художници се съпротивлява по различни начини на контрола, който комунистическата партия безапелационно упражнява. Генко Генков се бунтува и като художник и като гражданин; Лика Янко прекратява за дълго участието си в художествения живот; Иван Геортиев – Рембранда напълно и окончателно го игнорира; Атанас Пацев дразни с пластичните си експерименти. Художниците, които се обучават след 9 септември, са подложени на образователна преса, която се опитва да ги калиброва, тя насърчава подражателството и преследва индивидуалността. Христо Явашев и Маргарит Цанев не понасят насилието и напускат - по различен начин.Художниците, които започват да се изявяват в края на 70-те и началото на 80-те години само са чували за репресиите. По правило по-талантливите от тях са забелязани и малко или повече толерирани от хора като Атанас Нейков и Светлин Русев. Системата обхваната от еуфорията на организираните от Людмила Живкова перманентни кампании допуска както нефигурални изображения, така и други, които, излизат извън стилистиката на социалистическия реализъм. Идеологическата рамка се възприема все повече като бутафория, но независимо от това творците, с редки изключения са пленници на автоцензурата.

1985 година е начало на драстична промяна в Съветският съюз. Новият генерален секретар Михаил Горбачов изрича революционната дума – гласност, която ще разруши социалистическата система, защото тя се крепи на криенето и изопачаването на истината. Някои художници плахо тръгват към нова посока на подражание, в началото е лендарта, следва хепънинга. Започва нов период в българското изкуство.