225 години от ръкополагането на поп Стойко Владиславов /1794/ за врачански епископ под името Софроний Врачански /1739-1813/. В продължение на 30 г. е духовник, учител и книжовник в Котел. През 1803 г. се оттегля в Румъния, където по негово искане е освободен от епископска длъжност, но продължава да служи като висш духовник. Съдейства за мисията на Иван Замбин и Атанас Некович в Санкт Петербург да изложат желанието на българското население  да се постави под височайшето покровителство на руския цар (1804). Участва във формирането на политически кръг сред част от българската емиграция в Букурещ (1809). С активното му участие в хода на Руско-турската война (1806-1812) е формирана отделна бойна единица - Българска земска войска. Съставя два ръкописни нравоучителни сборника "Поучение и словосказания на прраздников господних" (1802) и "Радщади и падкъжсетия" (1802). Написва автобиографичния разказ "Житие и страдания грешнаго Софрония" (ок. 1805), с който се поставя началото на новобългарската художествена проза. Автор е на сборника с проповеди "Неделник" /"Кириакодромион"/ (1806)- първата новобългарска печатна книга, която получава известност под името "Софроние". Канонизиран е за светец на Българската православна църква на 31 декември 1964 г. Църковният празник в негова памет се отбелязва на 11 март.