За пръв път излизам пред вас с желанието да разменя с вас няколко мисли за морето, да разгадая неговата същност, не от материална гледна точка, а като субект от чисто естетичен смисъл и – неговото влияние върху човека като такъв. Аз ще се помъча да разгадая неговата вечна стихия, необзорната му шир, лудия рев на вълните и необятната му бездна – великата бездна на морето.” “Целта ми ще бъде да пробудя тази любов и във вас, в тези, които са го видели малко и не са почувствали тъй осезателно неговата многолика красота. А в онези, които не са го видели – да събудя стремеж към него.” “Ще говоря за другото море. За онова море, което е в мен. За онзи константен призив на безкрая, за неговото тайно очарование, за загадъчната му бездна, за слънцето, което свети на зелените вълни, за снежно белите чайки, за неутолимия стремеж на хората към него, омотани в неговата вечна омая, за духа на морския човек.” “А може би… а може би аз дойдох тук при вас не само да вдъхна любов към него. Не само за това. А затова, че то ме зове, затова, че ме вика развълнувано, бурно и настойчиво в моите сънища.” “Колко огромно е то в мен! Колко тайнствено, велико, многолико! Почти се страхувам в този момент. Не от друго – страх ме е да не го обезлича, да не го уплаша. Страхувам се да не го дам бледо, не тъй динамично, както е в действителност, страхувам се да не опороча неговата чиста красота.” “Ние идем пленени от твоята миражна далечност, омагьосани от вечния стремеж към неизвестното и душите ни ще останат завинаги заключени от твоите вълни, очаровани от неотменната жажда на незримото. Душите ни ще останат завинаги заключени – нашите души, напоени от бисерните капки на твоята влага, душите, закърмени с буря, душите, в които вилнее един непрестанен бунт, бунтът на младостта, бунтът срещу тесните хоризонти, бунтът срещу тесните души… “ Н. Вапцаров