На 2 октомври 1951 г. умира поета Димчо Дебелянов. Най-нежният български поет е роден в Копривщица на 28 март 1887 г. През 1896 г. след смъртта на баща му семейството се преселва в гр. Пловдив. През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София. Завършва гимназия в столицата, учи право в СУ "Св. Климент Охридски" и слуша лекции във Философския факултет. Работи като пресметач в Централната метеорологична станция, стенограф в Народното събрание и Софийската община. В края на октомври 1912 г. постъпва в казармата на 22-ри пехотен тракийски полк в гр. Самоков и участва в Балканската война през 1912–1913 г. изкарва Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. По време на Първата световна война е доброволец на Южния фронт. На 29 януари 1916 г. пристига на фронта, където престоява около осем месеца. Загива като командир на рота. Погребан е в Демирхисар, като останките му са пренесени в родния му град през 1931 г. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей. Дебелянов е автор на стихосбирките – “Посвещение”, “Копнежи”, “Замиращи звуци”, “Станси”, “През април”, “Спомени”, “Под тъмни небеса”, “Под сурдинка”, “Ранни стихотворения” и на произведенията – “Легенда за разблудната царкиня”, “Хумор и сатира”, “Проза”. През 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и други. Пише репортажи за в. "Ден" (1903–1923 г.) и в. "Балканска трибуна" (1906–1908 г.). Сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много други. В хумористичните издания печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други.